Язък

Язък

Какво се случва? Кой ще ми обясни? Имам хиляди въпроси и нито един отговор не намирам в поредната чаша вино. Въпреки това си я напълвам догоре и отпивам от кехлибарената течност. Главата ми вече доста се е позавъртяла и се рее в някакви си свои мисли, лекички и ефирни като перце, подмятано от нежен ветрец. Моите мисли все още ме държат на земята, но усещам как съвсем скоро ще отлетя нанякъде с лекичките. 

Виното е студено на устните, сладко на небцето и парещо по гърлото и това сладострастно съчетание ме изпълва с една илюзорна увереност, че бъдещето е светло и нищо не е толкова лошо, колкото изглежда. Ако имах компания, ако не бях сам в тъмната си стая, може би нямаше да изглеждам толкова абсурдно. Но сега съм точно такъв, абсурден и смешен, срещащ затруднения в най-елементарни действия. Малко трудно фокусирам и ако говорех с някого, сигурно щях да бъда трудно разбираем. Прекарах пет минути, опитвайки се със затворени очи да докосна върховете на показалците си, и успях от третия опит. Забавлявам се на състоянието си почти толкова, колкото хиляди пъти съм се забавлявал на чужд гръб. Изведнъж се досещам. Ами аз съм писател! Колко интересно би било на напиша нещо под влиянието на алкохола! Нали казват, че точно в такива случаи човек говори наистина от сърцето си.

Включвам си компютъра и започвам да пиша. Да, модерен писател съм, не пиша на ръка, си мисля, докато се мъча да уцеля точните клавиши. Някак успявам и думите се заизреждат една след друга по бялото поле. В края на втория ред свършва и тази чашка. Решавам, че това е прекалено важно събитие, за да го пренебрегна, и започвам да съзерцавам празното кристално изделие. Не ми е нужно дълго време да стигна до извода, че задължително трябва да си налея още една. Така и правя. Отнема ми още около 30 секунди, в които надничам през отвора на чашата, взирайки се в бялото вино отблизо, за да продължа да пиша това, от което смятам, че ще излезе шедьовър. Чувствам се странно – аз съм, но някак си не съм точно аз. Това е много философско, задълбавам се аз в последната си мисъл, отпивайки сериозна глътка. Може би това, което пиша, трябва да приеме философска насоченост. Което значи, че трябва да включа свои размишления за живота. И да ги подкрепя с цитати от Платон или Аристотел. Да, така и ще направя. Хлъцвам, докато отварям Интернет и пиша „цитати от Платон“ в търсачката. Откривам толкова много и толкова разнообразни, че всичките ми харесват. Избирам си един, който гласи „В основата на всяка мъдрост е търпението“ . Поставям го в кавички и го записвам на нов ред, за да изглежда авторитетно и философско. Вече ми се въртят идеи как ще завърша, обобщавайки всички важни мисли в един грандиозен финал. Предвкусвам един изтънчен разказ така, както вкусвам за пореден път от омайващата напитка. Но с алкохолът никога не е така, той никога не е предвидим. Заплитам се все повече и повече, опитвайки се да реша какъв всъщност ще е този грандиозен финал. Сигурен съм, че допреди малко имах готови идеи и концепции за смисъла на живота, любовта, човешките стремежи и постижения и още куп други добре звучащи думички. Сега от тези идеи не е останало нищо. В главата ми се върти само една мисъл. Или може би не, по-скоро главата ми се върти само около една мисъл. А май просто главата ми се върти. Дали не е време да си легна? Яд ме е, че ще оставя поредния разказ недовършен, яд ме е, че някак успях да забравя всичко, което исках да кажа. А беше толкова умно, толкова задълбочено, толкова интелигентно. Жалко. Дори ми иде да използвам по-народната дума. Язък.

В крайна сметка решавам наистина да легна. Опитвам се да си облека тениската за спане, но срещам трудности в уцелването на правилната ръка в точния ръкав. Отказвам се. Лягам си и се завивам. Зъзна, защото навън зимата бавно и кротко настъпва, и аз, въпреки количеството алкохол, което погълнах, не мога да се стопля. Унасям се. Усещам как заспивам, дори се чувам как заспивам. Последните ми мисли са как е срамота да оставя такъв хубав разказ недовършен. Такова интересно хрумване ще остане без своя достоен финал. Жалко. Не, не жалко. Язък.