Клавишите на пианото

Струва ми се, че сънувам, защото нещо не е наред. Стоя насред хола си и никога не съм бил по-объркан. Не знам как попаднах тук. Не помня как изобщо стигнах до хола, нямам спомен да отварям вратата и да влизам. Това ме кара да бъда странно нервен. А точно в тази стая винаги съм се чувствал у дома си. Картината на стената си е съвсем същата, каквато я помня от дете, килимите, глобусът върху пианото, завесите, скърцащият паркет, дори подредбата на снимките по стената ми е до болка позната. Семейните портрети, правени през годините в едно и също фотографско студио – баща ми, с все по-посивяваща с годините коса, но все така достолепен, майка ми, с лека умора в усмивката, но все пак широко усмихната, сестра ми, ставаща все по-висока на всяка нова снимка, а до нея... аз.

Изгубената София - Част 2

Поради големия брой прекрасни стари снимки из София, беше неизбежно да не продължа да снимам още от най-емблематичните места за столицата ни. В много от случаите най-трудната част се оказва нито издирването на хубава стара снимка, нито сглобяването на двата кадъра, а именно заснемането. Застрояването на града и в някои случаи порасналите дървета закриват много от сградите и често не е никак лесно да намеря подходящия ъгъл. Въпреки това, смятам че с практиката готовите композиции се получават все по-точни.

Първа част на очертаващата се поредица от снимки

Катедралният храм "Св. Александър Невски" по време на изграждането си, началото на XX в.

Оригиналният кадър

Карта на мястото днес

Изгубената София

Като човек, прекарал целия си живот в София, понякога срещам трудности да я харесвам. Случвало ми се е да смятам, че надали някога пак бих я намерил за интересна. Но тя винаги открива начини да ми напомни, че я обичам с всичките ѝ чаровни улички, заведения, театри, музеи, паркове...

София, карта от 1919 година
Линк към пълния размер с имената на улиците

Открай време ми се искаше да направя нещо, с което тя да стане още по-интересна не само за мен, а и за другите хора, откриващи София отново и отново. Преди около пет години попаднах за пръв път на прекрасния сайт Изгубената България, съкровищница на стари снимки и спомени - много от тях заснети преди близо сто години, из уличките на една романтична млада европейска столица. 

Точните описания под снимките указват и локациите на красиви стари сгради или емблематични за София места, превърнали се през годините в любими места за среща, архитектурни и културни паметници.

Затова реших, че ще заснема същите тези емблематични места от същия ъгъл, както на оригиналната снимка, и ще насложа двата кадъра, за да се видят разликите и приликите. Подобни колекции преди/сега бях виждал за Берлин, Париж и други градове, но никога за София.

Установих за себе си за пореден път, че столицата си е все така красива, макар да се е разраснала изключително много и като сгради, и като население. Кадрите, които обработих, показват че сградите и местата, макар и различно променени от времето и човешката намеса, са запазили облика и духа си.

Няколко секунди щастие

Винаги съм бил от самотниците, колкото и да не съм искал да го повярвам на моменти. Сигурно ще се почудиш защо.

Обичам спокойствието на нощта, тишината на малките часове, в които потъвам – или в мислите си, или в поредния изтощаващ сън. Безсънни нощи отдавна нямам. Оставям всичко, което ме тормози, да ме измъчва не наяве, а чрез причудливите странности на почиващото ми съзнание.

В полите на Витоша

Яворовата трагедия "В полите на Витоша" е написана след смъртта на любимата му Мина Тодорова през 1911 година и е до голяма степен автобиографична за мъките в любовта на поета. 

Това е първото ѝ издание, от което съществуват само 25 бройки, подписани лично от Пейо Яворов.

Защо си тръгнах от киното след първата част на „Дякон Левски“

Току-що се прибрах от прожекция на първа част на филма „Дякон Левски“ и бързам да напиша впечатленията си, тъй като в последните седмици много се изговори, изписа и изплю. Четейки всички мнения и критики, бях останал с впечатлението, че на хората най-вече не им е харесал начинът, по който е представено човешкото в образа на Васил Левски. За съжаление трябва да кажа – образът на Левски е най-малкият проблем на филма! Според мен актьорът Веселин Плачков притежава нужната емоция, за да пресъздаде силата на духа на националния герой. Докато гледах, неизбежно започнах да си съставям списък с нещата, които развалиха филма пред очите ми, както и с тези, на които е трябвало да се наблегне.