Защо си тръгнах от киното след първата част на „Дякон Левски“

Току-що се прибрах от прожекция на първа част на филма „Дякон Левски“ и бързам да напиша впечатленията си, тъй като в последните седмици много се изговори, изписа и изплю. Четейки всички мнения и критики, бях останал с впечатлението, че на хората най-вече не им е харесал начинът, по който е представено човешкото в образа на Васил Левски. За съжаление трябва да кажа – образът на Левски е най-малкият проблем на филма! Според мен актьорът Веселин Плачков притежава нужната емоция, за да пресъздаде силата на духа на националния герой. Докато гледах, неизбежно започнах да си съставям списък с нещата, които развалиха филма пред очите ми, както и с тези, на които е трябвало да се наблегне.

-          Първите думи във филма са на турски. Не, не съм расист, нито пък имам против това да се придаде автентичност на филма. По онова време турската реч се е носела навсякъде из пределите на родината. Но първите пет минути от филма бяха изцяло на турски. Недопустимо е филмът за Левски, символът на българското, да няма и една думичка на български език в началните си минути. Затова реших и аз да вкарам в употреба ограничения си речников запас от турски думи в този текст, за да не звуча като някой балък.

-          Детето-„актьор“ в ролята на малкия Васил. Да, стана практика да гледаме по филми, сериали и реклами дечица, които очевидно не са чак толкова талантливи. Но това не значи, че няма артистични деца, които биха могли да покажат поне една капчица емоция при играта си. За разлика от младия Симеон Филипов, чиято майка е ударила солидно спонсорско рамо на филма (името ѝ се появява още в първите секунди, веднага след това на режисьора Максим Генчев). Не само, че очевидно декламираше наизустените думички от сценария, детето фъфлеше и не можеше да изговори правилно звука Р. Артикулацията, правилната артикулация е едно от основните неща, които всеки актьор трябва да владее. За щастие, ролята на Симеон отне около 20-ина минутки. Аферим!

-          Логика и последователност?! Запознат съм с българската история, винаги съм проявявал интерес към нея, а дори съм прекарвал и часове в развиване на теми за кандидатстудентски изпит по българска история. Въпреки това, заедно с останалите объркани зрители в залата, срещах трудности да следя действието и последователността му. Говоря изцяло от позицията си на киноман, който има най-основни представи в областта на монтажа – това, което гледах бяха купчина сцени, заснети и нахвърляни една след друга. Не беше обърнато внимание на смисловите връзки между тях, както и на значението на всяка отделна към цялата история. За първия половин час преброих поне пет сцени, които е могло съвсем спокойно да бъдат изрязани от завършения филм. Язък.

-          Ники Сотиров – дори и самият актьор сякаш не беше съвсем сигурен каква, аджеба, е ролята му във филма (както, впрочем, и доста от останалите актьори). Затова просто предпочиташе да се смее ехидно, подхвърляйки кесии с жълтици, докато ние, зрителите, се споглеждахме учудено.

-          Бойните сцени – за тях ставаше въпрос и по медиите – личи си, че са вложени много усилия в направата им. Всичките до една бяха на забавен кадър, което безспорно придава драматичност на събитията. И отново, грам усилия не бяха вложени в това да се обясни кой точно и защо точно се бие. Гърците искали да затварят училището, появи се отнякъде Христо Големия и им тегли един здрав мариз. На пазар в Белград турчин дърпа ведрото от ръцете на малко момиченце, майката пищи и в следващия момент (на забавен кадър, разбира се) БУМ! и хора с тъжни физиономии се събират около трупа на детенцето. Край на сцената, нова сцена. Абсолютно несвързана с нищо друго. Доста подобни сцени имаше, не успях да преброя всичките. Но ми се стори, че целта им е една – да разтягат още локума.

-          Максим Генчев / Мохарем бей. Няма нищо лошо режисьорът да се изявява и в една от ролите в собствения си филм. Но баш по тоя начин не бях виждал това да се случва. В първия близо половин час, някъде до появата на порасналия вече Левски, централният образ е турският бей Мохарем. Познахте, не е обяснено защо, аджеба, той беше хем в Карлово, хем в Белград, хем после обратно в Карлово. За този образ е важно да знаете, че общуваше предимно със звуци като „Ооооо, Лейля!“ ; „Ммммм!“ ; „Пу! Пу! Пу!“, както и сумтене и ръмжене. Сигурен съм, че ако се пресметне екранното време за 104-те минути на първата част на филма, Мохарем бей ще е сумтял в по-голямата част от него. Максим Генчев всъщност е и основният проблем на филма – макар да е събрал състав от добри актьори (с някои доста сериозни изключения). За съжаление повечето актьори са видимо объркани от режисьорските му изисквания, сценария и разхвърляните събития (познайте кой е сценарист, между другото)

Това са основните причини, поради които не останахм след паузата в киното, за да изгледам втора част на „Дякон Левски“. Жалко за музиката, която беше наистина добра, жалко за красивите кадри на българската природа и старите възрожденски къщи, жалко за богатия набор от исторически личности, които можеха да бъдат представени по далеч по-сполучлив начин. Жалко за актьорите, които под друга режисура и сценарий биха се представили много по-добре. Жалко и за Веселин Плачков, който в един добре измислен и качествено изпълнен филм би бил страхотен Левски.

Още откакто за пръв път чух за идеята за този филм, някъде преди година и половина, бях изключително въодушевен и нямах търпение да го видя завършен. Стисках най-искрено палци на целия екип, защото ми беше ясно, че планината е висока и стръмна.

Дори и след премиерата и след като бях прочел отзивите на гледалите филма, аз се надявах, че може би повечето хора не са вникнали в посланието му.

Сега ми стана ясно, че посланието дори и Максим Генчев не го знае. Изключително грозно впечатление ми направи и фактът, че режисьорът тръгна да обикаля по медиите, крещейки и нападайки всички, които го критикуваха. Следях какво е поведението му и във фейсбук – от страницата на филма се триеха абсолютно всички негативни коментари, а с гордост бяха споделяни и малкото хубави думи из интернет пространството. При цялото ми уважение, господин Генчев, ама така не се прави. Когато си тръгнал да създаваш филм за зрителите, трябва да им дадеш правото на мнение. Да отвръщаш на негативното мнение с нападки и коментари, че „тия, дето викат срещу филма, тия са го обесили“, е детинска постъпка. Евала, Мохарем бей!