Годините вече са кратки. Лятото
също намалява и едва мъждука. Времето не ми дава кой знае какъв шанс. И тъй
като не мога още дълго да си позволя да го пилея, протакам. Заблуждавам се, че
така отдалечавам всичките важни решения за момент, в който ще съм по-подготвен
да ги взема. Но единственото, което се отдалечава, си ти. Първо на няколко
крачки, след това зад ъгъла, после надолу по улицата и докато се усетя, вече си
се качила на самолета и километрите се трупат. С теб някъде зад ъгъла потегля и
лятото. Свенливи усмивки по късно в парка, скрити зад някоя чаша погледи и
толкова много думи. Казани думи, премълчани думи, думи в повече, думи със
смисъл. И думи, ненапуснали връхчето на езика. Които няма да бъдат написани.
Които биват заместени от други. Защото наглед не са уцелили подходящия миг да
изскочат.
