Муза

Годините вече са кратки. Лятото също намалява и едва мъждука. Времето не ми дава кой знае какъв шанс. И тъй като не мога още дълго да си позволя да го пилея, протакам. Заблуждавам се, че така отдалечавам всичките важни решения за момент, в който ще съм по-подготвен да ги взема. Но единственото, което се отдалечава, си ти. Първо на няколко крачки, след това зад ъгъла, после надолу по улицата и докато се усетя, вече си се качила на самолета и километрите се трупат. С теб някъде зад ъгъла потегля и лятото. Свенливи усмивки по късно в парка, скрити зад някоя чаша погледи и толкова много думи. Казани думи, премълчани думи, думи в повече, думи със смисъл. И думи, ненапуснали връхчето на езика. Които няма да бъдат написани. Които биват заместени от други. Защото наглед не са уцелили подходящия миг да изскочат.

Това наричам Иронията на мига - един отрязък от препускащото време, разтеглен и заплетен в безкрайност Мьобиусов лист. Толкова е нищожен, че едва го забелязваш, но когато си в него, изглежда така, сякаш никога няма да свърши. Думите увисват, преди да решиш какво да правиш с тях, и листът се изплъзва, полюшвайки се от задухалия есенен вятър като поредната хартийка, в която се е превърнал.

И аз тръгвам в единствената посока, която остава – противоположната. Не бързам. Протакам. Вървейки по улицата, провеждам разговор със себе си. Онези думи на връхчето на езика изведнъж много по-лесно се изтъркулват, но мигът е отминал. Също като онзи преди него. И другият, по-рано. Под общо четирите звезди на софийското небе. На трепкащата светлина в бара. На стълбите пред вратата.

Времето тромаво се намества, за да поеме с обичайната си скорост, връщайки в главата ми неизменния безпорядък и навика да отлагам важното за после. Въздъхвам и оставям краката да ме водят между хлътналите плочки на тротоара. Преглъщам вкуса на алкохол заедно с останалите неизречени думи. Питам се дали някога си се чувствала така. Тормозя се с мисълта, че може би се чувстваш така точно в този момент. Няма да разбера. Малко по малко се връщам към познатото завъртане – от трепет в емоция, от емоция към несигурност, от несигурност към апатия. И листът отново става хартийка, а мигът се превръща в тихо болезнен спомен, имащ си лице и име.

През очите на спомена гледаш и ти. Сигурно си се спряла зад ъгъла, колебаейки се дали да погледнеш назад. Сигурно и аз съм се спрял по същото време. Няма да разбера. Няма да разбереш. Иронията на мига.

Жалко. От теб щеше да излезе прекрасна муза.