Струва ми се, че сънувам, защото
нещо не е наред. Стоя насред хола си и никога не съм бил по-объркан. Не знам
как попаднах тук. Не помня как изобщо стигнах до хола, нямам спомен да отварям
вратата и да влизам. Това ме кара да бъда странно нервен. А точно в тази стая
винаги съм се чувствал у дома си. Картината на стената си е съвсем същата,
каквато я помня от дете, килимите, глобусът върху пианото, завесите, скърцащият
паркет, дори подредбата на снимките по стената ми е до болка позната. Семейните
портрети, правени през годините в едно и също фотографско студио – баща ми, с
все по-посивяваща с годините коса, но все така достолепен, майка ми, с лека
умора в усмивката, но все пак широко усмихната, сестра ми, ставаща все
по-висока на всяка нова снимка, а до нея... аз.
