Клавишите на пианото

Струва ми се, че сънувам, защото нещо не е наред. Стоя насред хола си и никога не съм бил по-объркан. Не знам как попаднах тук. Не помня как изобщо стигнах до хола, нямам спомен да отварям вратата и да влизам. Това ме кара да бъда странно нервен. А точно в тази стая винаги съм се чувствал у дома си. Картината на стената си е съвсем същата, каквато я помня от дете, килимите, глобусът върху пианото, завесите, скърцащият паркет, дори подредбата на снимките по стената ми е до болка позната. Семейните портрети, правени през годините в едно и също фотографско студио – баща ми, с все по-посивяваща с годините коса, но все така достолепен, майка ми, с лека умора в усмивката, но все пак широко усмихната, сестра ми, ставаща все по-висока на всяка нова снимка, а до нея... аз.

Вглеждам се в образа си на една от последните снимки, подсмихвайки се на първите си тийнейджърски за пускане на брада – несиметрична и рядка, поне съвпада на цвят с гарвановочерната ми коса. С поглед се връщам назад във времето, придвижвайки се обратно покрай стената с грижливо подредени от майка ми фотографии в хронологичен ред... Косата ми. Черна на всеки един от кадрите. Странно, ако не ги виждах, бих бил готов да се закълна, че косата ми е кестенява и много по-светла. Каква глупост! Кой изобщо се съмнява в знанието си за нещо толкова елементарно? Издишам подигравателно през носа си и обръщам глава към пианото. Отново ме обзема онова притеснително усещане, което човек обикновено изпитва, чудейки се дали е забравил ютията включена. Старото руско пиано на покойния ми дядо, с вече поовехтяло дърво, но все още свирещо кристално ясно и красиво. Повдигам капака и изсвирвам три тона на големите му черни клавиши. Черни като косата ми... Какво? Разумът ми сякаш подскача внезапно. Клавишите са черни, всичките до един. Взирам се в тях, сякаш за първи път ги виждам. Мозъкът ми се опитва да изрови скритата сякаш в самото му дъно информация. Бяло, бяло, бяло, къде е бялото, пита ме разумът ми. Чудна работа, клавишите не са ли винаги черни? Чувството ми, че нещо не е наред, се засилва. Решавам да седна на столчето и да изсвиря любимия си етюд, пръстите ми вече майсторски са подели първите тонове, когато погледът ми се спира на глобуса, който от години стои върху пианото. Като малък с него учех първите си уроци по география и с часове четях имената на петте континента и държавите в тях... Пет?  Европа, Азия, Африка, Австралия, Антарктида. Петте континента. Европа, където живеем ние, Азия, с необятните джунгли, в които се спотайват тигрите, Африка с царя на животните – лъва, Австралия със своите кенгура и Антарктида, леденият континент. Пет.

Повтарям ги наум, сякаш отново съм дете и тепърва ги научавам, а ръцете ми, сякаш сами, по навик, се движат върху клавишите. Огласям тихия следобед в хола с красива музика...

Дрън. Фалшивият тон прекратява етюда и настъпва същата смразяваща тишина. Аз не мога да свиря на никой музикален инструмент. Не аз, сестра ми свири от дете на това пиано. Ледена тръпка минава по гръбнака ми и сякаш за първи път започвам да мисля. Къде, по дяволите, са другите два континента? Въртя глобуса и се взирам във формите на сушата. Мисля, не, зная, че трябва да има още два континента! Защо тогава не мога да ги намеря? И защо не мога да се сетя за имената им? Знам, че са на запад от Европа, защото винаги казваме, че на запад американците са си добре... Американците! Америка! Северна и Южна Америка! Къде са Северна и Южна Америка?!

Търся стария атлас в библиотеката и го намирам точно там, където дядо го оставяше. Разгръщам го бързо, прелиствам страница след страница и откривам единствено информацията за петте континента на планетата. Опитвам се да не изпадна в паника. Убеден съм, че като дете съм чел за необятните тропически гори на река Амазонка, най-високите върхове на Андите и мечките гризли в Аляска. Но ето че според тези карти такива места изобщо не съществуват и никога не ги е имало. Как тогава изобщо знам за тях? Какво се случва? Усещам как устата ми пресъхва и изтичвам към банята, за да пия вода от чешмата. Утолявам жаждата и наплисквам лицето си в опит да се освежа и да опитам да успокоя мислите си. Вдигам глава и поглеждам отражението в очите си.

Вик прокънтява в стените на банята. Моят вик. Не мога да откъсна очи от това, което виждам. Същият този от снимките на стената, с черната коса и вече доста по-гъста брада. Но това, което ме кара да изтръпна и да извикам, са очите. Лешниковокафяви са. Не са моите очи. Само страхът в тях си е моят.

Не знам колко време прекарвам, вторачен в отражението. Уверявам се, че светлината не ми играе номер, и се затичвам обратно към хола. На стената със снимките има мой портрет отблизо. С кафяви очи. На всяка една от останалите снимки очите ми също са кафяви. Това не е възможно. Аз имам сини очи, семейна черта са. Винаги съм имал сини очи! И светла коса! Не черна... като клавишите на пианото... които трябва да са бели... аз не мога да свиря на пиано... Южна Америка е един от седемте континента...

Фактите, в които допреди малко смътно се съмнявах, започват да изплуват един след друг и ме удрят като шамари в лицето. Защо знам неща, които очевидно не са верни? Полудявам ли? Какво се случва? Къде съм?

Всичко това очевидно е сън. Разбира се! Няма друго рационано обяснение. От онези сънища е, които ти се струват толкова истински, че е изключително трудно да се събудиш, а дори когато го направиш, ти отнема време да различиш сън от реалност. Значи просто остава да се събудя. Ще затворя очи, и когато ги отворя, ще съм вече буден. Едно... две... три!

Клавишите все още са черни, таква е и косата на онзи на снимките. Той прилича поравно на майка ми и на баща ми. Не знам кой е той, знам само, че това не съм аз. До моето семейство стои непознат човек. От огледалото ме гледа непознат. Убеден съм в това. Защо тогава не мога да се събудя? Може би трябва да отида в леглото си и да се събудя там?

Влизам в стаята си и се запътвам към леглото си до прозореца. Лягайки на него, осъзнавам че не е моето. Моето легло винаги е било до вратата. Обзема ме все по-голям страх. Нищо не е наред. Стаята прилича поразително на моята, но не е. Книгите са същите, разположени са на същите места по рафтовете. Взимам произволна и я разгръщам. Страниците ѝ са черни, с бял текст. Такива са и на втората книга. И на третата. На всички книги. Ледената тръпка изобщо не е изчезвала от гърба ми. Едва сега решавам да погледна през прозореца. Градът изглежда същият. Колите пъплят по тесните улички и далечният им шум едва-едва се чува в стаята. Тих ветрец леко подухва и развява тревата. Която е синя.

Примигвам и поглеждам отново. Тревата е синя, по-тъмна от небето. Това не е моят свят. Аз не принадлежа тук. Изведнъж се появява и споменът. Не просто като мисъл в ума ми,  гледам го като на филм. Мрачната утрин, улицата, покрита с киша, смразяващият студ и аз, пресичащ булеварда. Гледам себе си, сякаш от въздуха, гледам се как пресичам. Чувам и свирещите безпомощно спирачки. Виждам и колата. Звукът от удара е грозен. Виждам всичко вече отблизо. Тялото, проснато в неестествена поза на мокрия асфалт. Струйка кръв се стича от ъгълчето на устата надолу по брадата. Сините очи, вперени безжизнено в сивото небе над тях. Правилният аз, истинският аз, мъртъв. Другият аз, този от снимките на стената, гледам. Сепвам се и отново съм в стаята си, с празен поглед някъде в синята трева навън.

Това не е моят свят. Не искам да съществувам в него. Не съм аз. Взимам решението с влудяващо спокойствие. Намирам най-дългия кухненски нож и с добре премерено, плавно движение, го плъзвам между ребрата си в лявата част на гръдния кош.

Струва ми се, че сънувам, защото нещо не е наред. Стоя насред хола си и никога не съм бил по-объркан. Не знам как попаднах тук. Не помня как изобщо стигнах до хола, нямам спомен да отварям вратата и да влизам. Това ме кара да бъда странно нервен. А точно в тази стая винаги съм се чувствал у дома си. Картината на стената си е съвсем същата, каквато я помня от дете, килимите, глобусът върху пианото, завесите, скърцащият паркет, дори подредбата на снимките по стената ми е до болка позната. Семейните портрети, правени през годините в едно и също фотографско студио – баща ми, с все по-посивяваща с годините коса, но все така достолепен, майка ми, с лека умора в усмивката, но все пак широко усмихната, и до нея...аз.

Защо няма снимки на сестра ми? Къде е сестра ми на семейните снимки? Имам... Имам ли изобщо сестра?

Това не е моят свят. Не мога да съществувам в него. Не съм аз. Взимам решението с насълзени очи. Изправям се бавно на перваза. Не поглеждам надолу. Политам.

Струва ми се, че сънувам, защото нещо не е наред. Стоя насред хола си и никога не съм бил по-объркан. Не знам как попаднах тук. Не помня как изобщо стигнах до хола, нямам спомен да отварям вратата и да влизам. Това ме кара да бъда странно нервен. А точно в тази стая винаги съм се чувствал у дома си. Картината на стената си е съвсем същата, каквато я помня от дете, килимите, глобусът върху пианото, завесите, скърцащият паркет, дори подредбата на снимките по стената ми е до болка позната. Семейните портрети, правени през годините в едно и също фотографско студио – баща ми, с все по-посивяваща с годините коса, но все така достолепен, майка ми, с лека умора в усмивката, но все пак широко усмихната, братята ми, ставащи все по-големи на всяка следваща снимка, и до тях... аз.

Братя? Аз нямам братя? Аз имам една сестра! Защо я няма на снимките? Кои са тези хора?

Това не е моят свят. Не желая да съществувам в него. Не съм аз. Взимам решението с разреперани ръце, в чиито шепи изсипвам второто шишенце с хапчета. Преглъщам ги с алкохол и си лягам.

***

Постепенно всичко ми става ясно. В тийнейджърските си години четох не една и две физични теории, според които съществуват безкраен брой вселени, паралелно съществуващи с нашата. Всяко решение, което вземем, всеки избор, който направим, създава нова вселена.

Тогава тези теории ми звучаха вълнуващи и често прекарвах часове, чудейки се какво ли се случва с мен в тези вселени.

Навярно е нямало да си губя времето тогава, ако съм знаел, че ми предстои да науча отговора на този въпрос. След като умра, душата ми не престава да съществува. Тя преминава в най-близката ѝ паралелна вселена, вкопчвайки се в тялото на тази моя версия, сливайки спомените от двете. Този аз, този мой вариант, е обречен на преждевременна смърт. Така се случи във всяка една от петдесет и шестте вселени досега. В първите четири сам отнех живота си. В петата реших да не си посягам, а да науча повече за света си. Загинах при пожар в киното. В шестата се разболях от левкемия и не доживях двайсет и осем. В двайсет и третата вселена дори имах жена и деца, които осиротяха след самолетна катастрофа.

В момента се намирам, ако разбира се, не греша в сметките си, в своята петдесет и седма паралелна вселена. Не зная каква смърт ме очаква тук, нито кога тя ще настъпи. Не зная на колко години съм, вече няма и как да разбера, имал съм толкова много. Знам само, че душата ми ще намери покой единствено когато умра от старост, в съня си.

Това не е моят свят. Няма да съществувам дълго в него. Не съм аз, поне не съвсем. Страхувам се да не съм изпуснал точно онази вселена, в която успявам да остарея щастливо и да си отида кротко. Не ми остава нищо друго, освен да чакам. Но вече съм уморен, а безкрайността е сравнително голямо число. Опитвам се да помня всичко така, както беше в първия ми, в истинския ми живот. С времето обаче ми става все по трудно да се сещам за света, в който тревата беше зелена, небето – синьо, континентите бяха седем и клавишите на пианото бяха абаносови.