Няколко секунди щастие

Винаги съм бил от самотниците, колкото и да не съм искал да го повярвам на моменти. Сигурно ще се почудиш защо.

Обичам спокойствието на нощта, тишината на малките часове, в които потъвам – или в мислите си, или в поредния изтощаващ сън. Безсънни нощи отдавна нямам. Оставям всичко, което ме тормози, да ме измъчва не наяве, а чрез причудливите странности на почиващото ми съзнание.

Заспивам мигновено, сънувам ярко, събуждам се уморен. Дали защото отново съм прекарал нощта, летейки над най-зелените безкрайни поля, или защото пак съм си представял нея – с развяна коса, малинови устни и тъжни очи? Никога с ясно начало – сънищата нямат начало – но винаги с ясен и отчетлив край, също толкова остър и боцкащ, колкото края на игличката, с която докторът те убожда по пръста, за да ти вземе кръв. Този край не настъпва със събуждането. На мозъка са нужни няколко секунди, за да осмисли реалността и да се включи в режим „ежедневие“. В този кратък отрязък от време, умът е насред едно блажено невежество и се къпе в слънчева светлина, удобно пльоснал се върху пухкав облак. Няколко секунди щастие.

След това започва денят. На тялото му коства малко повече, за да влезе в ежедневния си ритъм – при мен кафето не помага, а пристрастеността ми към кóлата е просто оправдание да пия по повече от една на ден. Студена вода в очите, утринен въздух със съмнително качество в дробовете, прашен асфалт под подметките, оплетени слушалки в ушите, хаотично подредени мисли в главата и денят наистина започва. Движение, хора, шум, луминесцентни лампи, безразлични разговори – всичко това наведнъж, постоянно, непрекъснато. И така цял ден. Или седмица, трудно различавам кое колко бързо минава. После мръсносив мокет в сив коридор, водещ към сивкава врата пред сребрист асансьор, след него бежови плочки, стъкло, а отвъд стъклото – измамно чувство за свобода. Вдишвам поредна порция съмнителен въздух и закрачвам сред прахоляка на любимия си град, който така ненавиждам и толкова обичам.

Игличката се провира през ръкава ми и си проправя път към гърдите, където с много тихичко боц се забива отляво. Не боли, разбира се, какъв мъж съм, ако си призная? Даже кръв няма. Продължавам да си крача към снишаващото се вече слънце и наблюдавам танца на прашинките сред избледняващите му лъчи. Скоро пак ще стане тъмно, шумът постепенно ще утихва, докато накрая не остане само монотонното бръмчене на вечно включения ми компютър и досадно мигащите му зелени лампички. Иронично е как се прибирам от целодневно взиране в монитор, за да мога да се взирам в друг монитор още няколко часа преди да реша, че за днес стига. Понякога минават седмици и дори месеци, преди да наруша този несвършващ кръговрат от безсмислие, опитвайки се да придам поне груби очертания на хаоса в главата ми – под формата на думи. Не за друго -  отлагам сладкото си мъчение още малко, заменяйки го с осъзнатото мъчение. Защото никога не зная какво ще бъде то този път – може да е полетът под ярко слънце, тучни поля и лек ветрец, или някое пътешествие из континентите, из неизследваното досега от никого. Но може и да бъде отново тя, стояща си там, тъй далече, както и в реалността. Със същата развявана от вятъра коса, със същите розови устни, които така и не изричат думичка. И със същите онези тъжни очи, винаги в различен оттенък на кафявото, и все по-близо до моите, още по-близо и още по-близо… ухание на цветя, или пък на парфюм, или просто на косата ѝ, която вятърът все така нежно развява и запраща по лицето ми… вкус на малини, или пък на вино, или просто опияняващ като вино… Сънувам в цвят, вкус и аромат. Сънувам живо, динамично и продължително. Несъзнателно се отдавам на съзнанието си, защото винаги съм предпочитал да съм насаме със себе си. Винаги съм бил самотник.

Кошмари отдавна нямам. Оставям всичко, което ме плаши, да ме плаши когато съм буден и способен да го игнорирам успешно, сякаш отново съм дете и завиването през глава кара чудовищата да не ме виждат, както аз не мога да видя тях – с опрян в стената гръб и стиснал очи.

Така се оправям с всичко – от най-голямото чудовище до най-малката метална игличка, забола се там някъде отляво. Не боли, много ясно, що за глупости са това? Въвеждам постепенно ред в главата си, сглобявам думите в изречения и на изреченията търся място на бялата страница. Черно на бяло, ред в хаоса, тишина сред шумотевицата. Симетрия, поне за кратко. Няколко секунди щастие. След това незадоволство от подредбата, триене, писане наново, отказване, оставяне за някоя друга нощ. Обратно в леглото, край на отлагането – отново към сладкото мъчение. Сънят. Тя. Косата, устните, очите. Събуждане. Секунди. Осъзнаване. Ден пореден. И наново. Цвят – сивкав.

Отдавна не се и опитвам да се заблуждавам, че не съм самотник. Сигурно още се чудиш защо. Сигурно четеш всичко това и се колебаеш дали откриваш смисъла му. Виждаш кръговрата, повторяемостта, сивотата и може би си мислиш, че ти е познато. Може би дори си мислиш, че съм ти казвал всичко това, макар да се лъжеш. Вероятно ме съжаляваш, но смяташ че всеки човек понякога се чувства по такъв начин.

Сигурно четеш всичко това, а тъжните ти очи са все толкова далече от мен наяве, колкото близо са насън. А аз сигурно си казвам, че съм си въобразил звука от няколкото тихички боц някъде отляво на гърдите. Разбира се, че не боли, макар да има малко кръв. С цвят на малини.