Неволен свидетел

Неволен свидетел

по реални, леко украсени събития

- Ало! Звъняла си ми, ама не съм те чул. Да ти кажа, че се прибрах в София...

Гласът идваше отляво, а младият мъж беше на възраст 20-25 години. Имаше наболи мустачки и брада, а с носа си определено си е помагал в училище, когато е трябвало да чертае прави ъгли и симетрали.

- ... само ще мина да си взема някакви дрехи и храна, че сега се занимавам с кухнята на леля. Да. Утре вечерта се събираме с тайфата в квартала, че в петък заминавам за Монтана.

Автобусът ту стоеше неподвижен в задръстването, ту от време на време отново се поклащаше заедно с хората в него. Облегнах се на кръгчето под хармониката и започнах с все по-голям интерес да следя тази житейска история.

- Снощи се прибрахме, ама в тая мъгла направо... ту аз, ту шефът кара, едвам-едвам, то нищо не се виждаше... А камионът ни спукал гума, ние сме на двеста метра пред него – айде връщаме се, шефът обръща фаровете към камиона, ще сменяме гумата. Ама нямаме крик, та спряхме един, той ни даде крик, и така... Изобщо екшън беше. Като се прибера, ще ти разправям. Да. Айде.

Малко се ядосах, че именно в кулминационния момент младежът от Монтана прекъсна разговора си и точно оглеждах автобуса за нови интересни субекти, които неволно да ме забавляват в скучното пътуване, когато отляво до себе си отново чух:

- Ало! Разбрах, че си ме търсила. Сега се прибрах. Да. В петък отивам на село, ама сега ще правя първо кухнята на леля. Вчера бяхме още на път, тръгнахме от Цанков камък. И после ходихме на един обект уж да монтираме, а то се оказа, че са ги сбъркали всичките шкафчета. И сме рязали, обкантвахме, всичко наново. Направо си ги произведохме...

Съпреживявах теглата на този младеж и с всяка дума потъвах все повече в динамичното му, натоварено битие.

- Аз ще си ходя на село с камиона. Да. В петък пътувам. Иначе утре ще се събираме с тайфата в квартала, да се видя с Мариела, да върна на Данчо парите... Такива работи. Да, и ще мина само за дрехи и евентуално някаква храна. Добре. Айде.

Имах чувството, че ако още веднъж чуя младежа да говори, вече ще знам цялата му житейска история. Той обаче замълча една-две минути. Обърнах се, за да видя какво става. Пишеше SMS. При други обстоятелства не бих надничал в чуждата кореспонденция, но сега просто не можех да си позволя да остана неинформиран. Хвърлих поглед на дисплея, а там пишеше: „Leljo, 6e doida utre sutrinta da vidime kvo 6e praq s taq kuhnq”. Отговорен човек, помислих си. През това време той отново сложи апарата на ухото си. „Сега пък ако не е някой от тайфата...”, иронично подметнах наум аз, но тогава чух:

- Данчо, здрасти! Нали за утре вечер остава, че да ти върна ония пари... Е, как, няма да се лъжем сега! Какво прави Мариела? Аа. Борето, Лили, Дългия – как са? Аа. Добре. Аз ще мина сутринта да си взема дрехи и някаква храна и после ще погледна...

„... кухнята на леля” – довърших мислено аз. Взе да ми писва, затова се преместих в задната част на автобуса и седнах на свободна двойна седалка. На момента долових детско гласче, което приказваше някъде много близо до тила ми. Съвсем малко по-тихо чувах и мъжки глас. Обърнах се и видях малко момиченце с розово яке, което седеше в скута на дядо си и стискаше плюшена сърничка. Облегнах се и станах неволен слушател на пореден разговор:

- Дядо, а пък аз защо трябва да науча толкова много работи? – попита детето.

- Защото да знаеш като мама – отговори граматически неправилно дядото.

- А тати защо не знае толкова много?

- Защото не е учил толкова, колкото мама – очевидно старецът беше родител на майката, заключих аз от леко обиждащия му тон по адрес на бащата. Последва кратко мълчание, след което момиченцето отново попита:

- А ти от „Левски” ли си, дядо?

- Да. И ти ли си левскарка?

- И аз съм от „Левски”. А баба от „Левски” ли е?

- Да.

- И мама е за „Левски”. И тати. – детето отново млъкна, явно смилайки многото факти. След това дойде логичният му въпрос – А, дядо, ние защо не сме от ЦСКА?

- Не знам – очевидно разсеян отговори дядото. След това обаче се осъзна и попита – Ти знаеш ли, че дядо водеше баща ти на мачове? Тебе тати води ли те по мачове?

- Не – с разочарование в гласа отговори детето.

- Той няма време. – това снизходително опрощаване на вината ме наведе на мисълта, че може би пък дядото беше от страна на бащата. Докато си губех времето с безсмислени анализи на семейни отношения, разговорът се беше изместил в посока Коледа.

- А вие защо ни купихте толкова много неща вчера, дядо?

- Защото много ви обичаме.

Бях трогнат от тази мила сценка.

- Защото е Кооледааа – каза обаче момиченцето с онзи тон, с който децата съобщават очевидните за тях факти

- Да, защото е Коледа, но ние ви обичаме.

- Дядо Коледа – заключи детето, ясно показващо загубата си на интерес към разговора.

- Хайде, деде, слизаме – сепна се дядото и пренесе внучето си до стълбите на вратата.

Отново останах скучаещ и чудещ се какво да правя. В продължение на две спирки не виждах надежда, но на третата се качи спасението – служител на „Контрол по редовността на пътниците в градския транспорт”. Висок, мургав мъж на средна възраст, който леко беше започнал да оплешивява, но за сметка на това изглеждаше здрав като скала. Той дискретно извади апарата за проверка на карти и елегантно се сля с тълпата в предната част на автобуса. Тихичко, почти на ухо молеше всеки пътник за картата или билетчето му и също толкова тихичко заплашваше нередовните, че ако не си плАтят, ще си патят. Елегантен беше и жестът, с който мушваше десетолевките във вътрешния джоб на якето си. Наблюдавайки с интерес процеса на проверка на редовността на пътуващите, аз забелязах, че младежът от околностите на Монтана панически се опитваше да си проправи път в създалата се суматоха и едновременно с това провеждаше нов телефонен разговор. Докато минаваше покрай мен, дочух част от думите му:

- ... шейсе на четиресе и с мраморен плот отгоре. Да. Добре, лельо, ама ще я вградим тая фурна. Мхм. Чакай, че слизам, тука некакви контроли...

- ДОБЪР ДЕНБИЛЕТИИКАРТИ! – прогърмя глас някъде близо до покрива на автобуса. Аз подскочих и след двайсетсекундно ровене из джобовете си подадох на контрольора електронната си карта.

- Опаа, валидна до деветнайсти. Пишеме акт ли, или ще си платите? – потри доволно ръце грамадният мъж.

- Аз съм за една спирка – излъгах безочливо аз, изскубвайки картата от лапата му.

- Аа, тогава да си беше ходил пеш. Десет лева глоба, или слизаме ей сега и викам колегите да те карат до Районното! – заплаши той. Не помръдвах от мястото си, докато автобусът спираше. ФССС! – отвориха се вратите.

- Глобата, алоо! – викна контрольорът. В същия момент беше пометен от ударна група от двайсетина пенсионери, обезумели от яростните си опити да се натъпчат в превозното средство, нарамили всевъзможни сакове, пликчета и мрежички.

- Миньетье малко по-навътрье! – крякаше ситна бабичка на края на тази своеобразна опашка.

- СЛИЗАМЕ ТУК! – изкрещя контрольорът, дърпайки ме за ръката.

- Младеж, мръдни се да седне госпожата! – провикна се в ухото му старец с аристократично изглеждаща мръснокафява шапка. Ситната бабка беше учудващо здрава за ръста и годините си и беше разръчкала пътниците пред себе си. Стовари черен сак, незакопчан докрай заради преливащите от него зелки, жълта мрежичка с поне пет килограма картофи, и торба LIDL с една здрава дръжка, пукаща се по шевовете от сюрреалистична смесица от чепки зелени банани и бутилки олио.

- Пази се, бабке, слизам с този нередовен пътник! – държеше на своето контрольорът, като крещеше, за да събуди съпричастността на пътниците.

- Бе мрЪдни, бе! – ядоса се дядото с шапката.

- Кой те пита па тебе, бе, пенсия? – побесня мургавият великан и грубо избута стареца.

- Остави човьека, брье, хайдутьин! – изписка бабката и замахна. Всичко, което успях да видя в динамиката на ситуацията, беше синьожълто петно с букви „IDL”, което профуча покрай носа ми, нанасяйки мощен удар върху лявата половина на лицето на контрольора.

- На! На! На ти, хулиган! – нареждаше бабата и налагаше с торбата, която, препълнена с банани и олио, тежеше не по-малко от десет килограма. Как въобще успяваше да я вдигне, не можех да проумея. Продължавах да седя, гледайки втрещен как пребитият мъж слиза от автобуса. Бабката въздъхна доволна, сложи вече доста разкъсаната торба до другите си покупки при мен, на седалката, оправи накривилите се си очила, седна и се обърна към мен:

- Извиньетье, кой номьер рьейс бьешье туй?