В мъглата

В мъглата

Снимката е дело на неповторимия Павел Пронин

Познато. Всичко ми е до болка познато. Виждал съм го толкова пъти, чувствал съм го толкова пъти, писал съм за него толкова пъти, сънувал съм го толкова пъти, и въпреки това отново го сънувам. Нощ. Мрак. Студ. Но сега има и мъгла. Бяла като сняг, гъста като цигарен дим, тя се спуска ниско и обгръща всичко наоколо. Придава на нощта още повече студ и едно необъркваемо усещане за нереалност. Потрепервам в съня си, опитвам се да се завия още по-плътно. Но осъзнавам, че вече не съм в уюта на леглото. Прав съм, леко облечен и насред мъглата. Скривам ръце в джобовете на якето си и в левия напипвам ключ. Ключ от кола, моята кола. Силуетът ѝ бавно добива форма изпод бялото було на нощта. Обожавам да шофирам. Дори и насън. Отключвам вратата и сядам зад волана. Завъртам ключа и двигателят се пробужда и дрезгавият му бас отеква в тъмното като прокашлял се в съня си старец. Потеглям бавно и се опитвам да следя улицата, чийто край се губи някъде напред в мъглата. Светлината от фаровете просто озарява гъстия дим най-близо до тях.

Познавам тези улици , знам ги наизуст – всеки светофар на всяко кръстовище, минавал съм хиляди пъти по всяка от тях. Бих могъл да карам със затворени очи. В тези условия и без това правя нещо подобно. Нощта е млада, но хората ги няма никакви. Празнуват. Улиците са пусти. Или може би просто аз не виждам другите автомобили. Няма значение. Сам съм. Пътувам нанякъде. Все още не зная къде отивам, но нали всичко е само сън – ще стигна на правилното място, независимо какво правя. Излизам на Шосето – мъглата тук е още по-гъста и още по-ниско. Нещо обаче ми подсказва, че знам пътя, че трябва да стигна там възможно най-бързо. Затова ускорявам. Натискам постепенно педала на газта и се заслушвам в рева на двигателя. Стрелката на таблото се премества все по-надясно, а мъглата навън започва да става все по-размазана и по-размазана. Превръщам се в скорост. Сърцето ми тупти яростно като оборотите на двигателя. Усещам, че трябва да побързам. Усещам, че има защо. Летя по асфалта, летя сред облак от бяла тишина, прорязвана единствено от моторния шум. Движа се по интуиция, изведнъж просто знам къде трябва да бъда. Тя ме чака там. Спирам колата и изгасям фаровете. Обвита в мъгла, Тя стои в тъмното и също като мен, трепери от студ. Чакала ме е дълго време. А дали и аз не съм я чакал, през всичкото това време, без да осъзнавам? Пристъпям плахо към нея. Очите ѝ искрят, вперени право в моите. Нещо в погледа ѝ ме привлича силно. Заставам точно пред нея, лицето ми почти докосва нейното. Вдишвам аромата ѝ, усещам дишането ѝ. Нощта е застинала и разсейва мъглата си, за да ни наблюдава. Аз също съм застинал, Тя е толкова красива. И преди съм я сънувал, но никога толкова прекрасна, толкова реална, толкова близо… Никой не обелва дума. Тя ме поглежда отново, в погледа ѝ прочитам за секунда толкова много неща… и едно желание. Само след миг то става реалност. Целувката е дълга, бавна и сладка. И толкова… истинска? Та аз сънувам, мечтая си, как е възможно да усетя нещо толкова силно? Тя се притиска в мен, обвивам ръцете си около нея и отново я усещам да трепери. Този път обаче не от студ. Затворил очи, аз се събуждам насред един сън, за да потъна в още по-прекрасната реалност. Целувам я отново, и отново, и отново, докато в мен не остава и капчица съмнение, че не се намирам в своята мечта. Нощта е истинска, мъглата е истинска, мястото е истинско. Истина е и Тя, истина е и нейната магическа усмивка, която грее в тъмното сега. Притиска се в прегръдките ми и се усмихва. Знам, че ще трябва да я пусна. Не и тази вечер. Не и сега.

Минава минута. Пет. Десет. А може би цял час? А може би още повече? Не знам, не ме и интересува. Времето се превръща в наш враг в мига, в който си позволим да му обърнем внимание. „Трябва да тръгвам“ – прошепва ми нейното гласче. Целувам я за пореден път. „Това не е сбогом.“ Изпращам я до вратата, и докато вървя обратно към колата, се обръщам назад. Тя е там и ме гледа, гледа ме как отново потъвам в мъглата. Качвам се в колата и потеглям възможно най-бързо. Ако се задържа още съвсем малко, няма да я пусна изобщо.

На Шосето мъглата се е вдигнала, а аз съм сам с мислите си. Не усещам скоростта, не усещам, че не сънувам. Натиснал съм педала на газта до пода и дори вече не ускорявам. Без да осъзнавам, изстисквам всичките способности на тази машина. Улиците обаче продължават да са все така пусти. Всичко е едновременно толкова истинско и толкова нереално. Нашият враг – времето, сега се превръща в още по-опасен противник. То ще тече бавно, ще се влачи. А аз ще се боря срещу него. Ще карам още по-бързо, този път към Нея. Дори и в мъглата. Познавам улиците и ще се справя. Всичко ми е познато. Сънувал съм го толкова пъти. Писал съм за него толкова пъти. Затова сега ми изглежда толкова естествено. И съвсем, съвсем простичко: искам я до себе си.