Наопаки

Наопаки

Горещо лято е, а в мен есента съблича и последните листа от клоните на дърветата, хладен вятър ги развява и оранжево-червената въртележка се издига и лети под печалните лъчи на залязващото в шест и половина вечерта слънце.

Август месец е, а аз живея на отворен прозорец в края на ноември, леко облечен и зъзнещ, безнадеждно опитвайки се да си създам илюзията, че ми е топло. Хората се забавляват в топлите летни нощи, веселят се до зори и заспиват рано сутрин. Аз си лягам сам, с развити крака и лаптоп до възглавницата, без да ми се спи.  С пукването на зората затварям очи и се събуждам часове по-късно, за да осъзная как съм пропилял пореден ден в безсмислието си. Затова започвам да планирам. Планирам си почивката, планирам си откъсването от света. И осъзнавам, че то не ми е нужно, защото сам съм се откъснал от всичко, което бях досега, и живея паралелно на света. Толкова паралелно, че чак наопаки. Като луд шофьор, навлязъл в насрещното, разминавам се с хора, събития, места и случки, подминавам ги и натискам газта до долу, запътил се в обратната посока. Няма кой да ми дръпне ръчната спирачка, защото на тези странствания не взимам спътници. Пък и кой би се качил, даже стопаджиите ще свалят палеца си и полу-неодобрително, полу-притеснено ще зацъкат с език.

Любимото ми време от денонощието е. След полунощ. Щракам с фотоапарата през прозореца. Безцелно и напосоки. Едни и същи снимки всеки път, един и същи панелено-дървесен пейзаж, една и съща палитра в разнообразните нюанси на сивото, смесени тук-таме с изтормозено зеленото в листата на парковите дървета.

Затварям прозореца веднага щом чуя омразното жужене на комар до ухото си. Кога стана два часът? Довлачвам стола си обратно до бюрото и включвам монитора на вечно работещия компютър. В прозореца виждам отражението си, осветено от бялото на екрана. Гледаме се изпитателно и продължително. „Ти си голям нещастник“, казвам му аз. „Майната ти“, отговаря ми онзи от другата страна и връща погледа си върху монитора. Същото правя и аз. Заглеждам се в поредица сравнително забавни и невероятно безсмислени неща и не усещам как става три. Когато човек си прекарва времето приятно, то лети неусетно? Нищо подобно. Когато съм нещастен, времето ми минава толкова бързо, че ме плаши. Сивите дни стават сиви месеци и ето ме тук отново, след дванадесет такива. Уж е друга година, а си прекарвам същото лято. Все толкова сам и все толкова замислен. Всъщност сме двамата, аз и онзи от прозореца. Но той е глупак.

Навън става по-светло, защото луната е изминала дългия път от единия до другия край на апартамента и сега вече лъчите ѝ проникват през прозореца, подсказвайки ми как е време да се престоря, че е лятна нощ и да се наметна с чаршафа. Наближава четири.

Въртя се в леглото, много удобно и излишно голямо и си почивам след дългия ден, изпълнен с много нищо и известно количество нещо си. Насочвам мислите си към следващото събитие, което очаквам с нетърпение, защото на това се крепя аз – поредица от няколко събития, равномерно разпределени през годината, които ми носят нужното удовлетворение от живота.

Това обаче ми е прекалено далеч напред и затова се завъртам на другата си страна, с лице към стената. Доскучава ми и си изваждам слушалките, за да си пусна музика от телефона. На дисплея виждам цифрите 04:35.

Унасям се и заспивам. За кратко. Разсънвам се, докато изключа музиката и махна слушалките. Отново ставам прав. Отсреща пак ме гледа онзи. „Виж се, бе…“ – заяжда се с мен той, язвително присвивайки очи. „Виж се ти!“, изсумтявам му в отговор и излизам от стаята за чаша вода.

Студената течност освежава закърняващия ми мозък и го кара да бъде рационален и практичен. „Ако всяка от нощите, в които не спя, прекарвах в учене, сега щях да мога да програмирам. Или да знам още някой чужд език. Ако и утре съм така, започвам с италиански.“

Пет и десет. Ям шоколад, прозявайки се. Онзи също хапва и ме гледа изпод гъстите си вежди. Горещата лятна нощ е към края си, с нея и моят ден. Най-накрая затварям очи и оставам неподвижен за достатъчно дълго. Непробуден съм до три следобед, когато жегата в стаята става непоносима. Навън отново няма хора, скрили са се по домовете си и дремват на хладно. Аз обаче съм наопаки и тепърва ще закусвам.

Времето си минава и моята есен става все по-студена. Лятото не ми е като далечен спомен, изобщо дори не съм усетил да го имам. Далечният спомен е детството, към което обичам мислено да се връщам. Далечният спомен е любовта, към която хич не обичам да се връщам мислено, но го правя постоянно. В ушите ми звучи музика отпреди години, химн на моите най-безгрижни мигове. През прозореца грее слънце, но това слънце топли само онзи, другия, който ми се присмива отвън. При мен си е хладно и вали есенен дъжд, барабани по сухите листа и мократа ми глава. Настръхнал съм като кокошка, но нали ми е топло, та бягам да се спася от жегите. Излизам някъде, отивам някъде. Продължавам пътя си в насрещното платно, не се въртя настрани, защото гледката ми е позната и омръзнала. Омръзнало ми е всичко, омръзнал съм си сам и то толкова, че говоря презрително на отражението си в стъклото нощем. Срещам се с хора, но не говоря с никого, защото така съм си свикнал. За тях аз съм блед силует в тълпата, който бързо и ловко се разминава с всички останали, защото не стъпва като тях по пода, а виси наопаки от тавана. Просто защото така винаги е можел да прави.

Август месец приключи, приключи и моят ноември. Нощта се скри, залезе и моят ден. Лягам си да спя, защото събирам сили. Предстои ми цял нов ден, изпълнен с много нищо и известно количество нещо си, малко музика, парченце шоколад и една светла сянка, която да ме гледа от стъклото. Вълнувам ли се? Да, защото това са събитията, които имам да очаквам сега. Днес, и утре, и следващия месец. Есента скоро свършва, след нея настъпва зимата. Ще дойде пак и пролет, да, един ден и това ще се случи. Вярвам в пролетта. Даже живях през пролетта доскоро. Беше красива пролет. Трябваше да е едно още по-красиво лято.  Ама нещо така и не си го спомням.

А сега ми е хладно и ще се завия още малко. С тънък чаршаф, който нещо не ми стои добре. Защото съм го обърнал наопаки.