Една истинска история

Една истинска история

Това е историята на един арменец, живял в България преди повече от сто години, извършил нещо, за което малко хора знаят. Ако не беше постъпката на този човек, днес може би нямаше да съществува българският град Пазарджик. Откъде знам тази история? Този човек е мой прадядо.

Ованес Саваджиян

Ованес Саваджиян се ражда през 1844 година в Одрин, в арменско имигрантско семейство. Израства сред българи в територии, в които и до ден днешен българската реч все още се чува. Завършва престижния „Робърт колеж” в Цариград, като изучава и говори седем езика.

Жени се за българката от революционно Панагюрище Парашкева Филипова, чиито родители са сред жестоко избитите в Априлското въстание. Двамата имат пет деца, заедно с които осиновяват и отглеждат като свое сирачето от Баташкото клане Атанасчо. 

След погрома на въстанието журналистът Уилям Гладстоун изпраща две английски комисии в Пазарджик, които трябва да отразят събитията и да отворят очите на западния свят за зверствата на османците. Саваджиян поема на свои разноски настаняването и прехраната на журналистите. Един от представителите на втората комисия го пита: „Господин Саваджиян, какво Ви дължим за помощта?“, а той отговаря: „Господа, нищо не ми дължите, аз просто изпълнявах дълга си към българския народ.“

Подвига си той извършва на 14 януари 1878 година. По това време София, Плевен и Свищов вече са свободни, Руско-турската война се приближава към своя край. Руските войски настъпват на юг и турците са принудени да се изтеглят чак до Одрин. 

На пътя на командваната от Сюлейман паша (да, същият онзи Вазов "Сюлейман безумни") войска е Татар Пазарджик, където като началник на ЖП гарата и телеграфист работи Ованес Саваджиян. Изплашените пазарджиклии масово излизат с цялата си покъщнина на поляните край тогавашното село Башикарово (днес квартал Главиница). Около 14 000 души, зъзнещи от януарския студ, запалили огньове, са заобиколени от турски военен кордон и очакват съдбата си. Върху тях турците искат да излеят гнева си от разгрома и залеза на Османската империя.

Сюлейман паша

Сюлейман паша все пак решава да се допита до султана и Високата порта дали да опожари града и избие населението. Заедно със свои помощници той отива на гарата, където е и телеграфната машина. Саваджиян е принуден да изпрати съобщението до Цариград. Отговорът пристига и гласи просто „Падишахът разрешава.“ Ованес Саваджиян обаче осъзнава, че никой освен него не разбира морзовия код, и взима решение да подмени текста на телеграмата. Подава на пашата листче на турски език, на което е написано „Падишахът не разрешава косъм да падне от главите на пазарджиклии“.

Бесният Сюлейман паша заповядва никой да не закача хората, които мръзнат край Башикарово и още същата нощ турската войска отстъпва. На следващата сутрин Западният руски отряд под командването на генерал Гурко вече е влязъл и освободил града.

Генерал Йосиф Гурко

Временното руско правителство начело на новата българска държава назначава Саваджиян за привременен кмет на Татар Пазарджик. По-късно той работи като преводач в местния Окръжен съд. Първото българско правителство му дава служба в българските железници, която той изпълнява с чест до края на дните си. Умира на 14 октомври 1906 година в град Своге, където работи на ЖП гарата.

Удостояват го с трите степени на ордените „За гражданска заслуга“ и „Свети Александър“. През 1925 година тогавашната улица „Арменска“ в Пазарджик е преименувана на „Ованес Саваджиян“. През 1972 година в града е издигнат негов паметник, а по-късно на гарата е поставена паметна плоча с барелеф. На 14 януари 1986 година, 108 години след подвига, костите на Ованес Саваджиян са пренесени от Своге и погребани в Пазарджик, на Алеята на почетните граждани.