Животът в крайния квартал

 Животът в крайния квартал

В едно ранно юлско утро птичките още не се бяха събудили и не се бяха заели с обичайното си весело чуруликане. Отдалеч се чуваха първите автомобили по околовръстното шосе и слънцето тепърва се показваше на хоризонта.

Един от малкото будни обитатели на квартала се чешеше усърдно с лапа зад ухото и обмисляше дали да не потърси нещо за хапване в кофите, когато чу непознат и странен лай. „Да не би да имаме натрапник в квартала?” – зачуди се кучето. Преди да се насочи към мястото, откъдето идваше лаят, то препика за всеки случай едно младо черешово дръвче. После, все още леко сънено, се запъти бавно към улицата.

Лаят се разнесе пак и ставаше все по-силен и настойчив, когато изведнъж прекъсна. Кучето се учуди от това нетипично за представител на неговия род действие, но продължи да пристъпя към малката тухлена постройка с надпис от стари, омацани с боя и почти нечетливи букви. За него това бяха абсолютно нечетливи символи, защото въпреки седемте си години то не можеше да чете и сега за първи път съжали за това. Глождеше го любопитство какво се намира в тази постройчица и какъв ли е този приятен аромат, носещ се отвътре? Миришеше му на тесто, а от тестото се правеше едно от любимите му неща за хапване – хлябът, често откриван в кофите. Коремът му изкъркори тихичко и кучето се размечта за мухлясало крайче хляб, за което обикновено първо трябваше да разгониш цели ята гълъби и врабчета. „Жалко, че са толкова бързи, не бих отказал и малко сурово пилешко с хляба.”

Потънало в тези мисли, кучето не чу звука от търкане на два метала, който прониза тишината. То не забеляза дори и дребната фигура в тъмното зад ъгъла на малката постройка, която се движеше бавно към четириногото. Изведнъж фигурата нададе вик и се хвърли напред.

По-късно същата сутрин пейзажът беше по-различен – по малките учлички се движеха коли, а по тротоарите - хора, които оживено разговаряха на път за работа. Слънцето се издигаше все по-високо на небосклона и грееше още по-приветливо, радостно стопляйки юлския ден. Така се случваше всяка сутрин около приятното местенце, наречено бизнес парк, където всеки ден работеха стотици души. Осем часът обикновено беше началото на работния ден в повечето фирми, затова доста от хората бяха подранили, за да могат да закусят, преди да започнат да изпълняват ежедневните си задължения.

Едно от подходящите места за закуска беше малката баничарница между два жилищни блока, намираща се точно срещу парка. Тук всяка сутрин, на културна и тиха опашка чакаха редовните клиенти. Всеки от тях излизаше от баничарницата усмихнат, с найлонова торбичка със закуската си в едната ръка, и с бутилка боза или чаша кафе в другата. Едни ръфаха своите закуски на път за офиса, а други избираха да хапнат на място, защото в малката баничарница имаше и столове и маси.

Жената, която даряваше тези хора с топла храна и усмивки и се грижеше за тях като за свои деца, се казваше Костадина Григорова, но всички я наричаха леля Костадинка.

Тя беше възрастна, дребна женица със сива коса и кафяви очи. Въпреки кокалестите й ръце и липсата на някои основни зъби в устата й, леля Костадинка излъчваше приветливост и топлота, нищо чудно, че хората продължаваха да идват при нея. Тя беше смела жена – въртеше сама цялата баничарница, точеше, печеше и продаваше. А това никак не беше лесна работа, защото тя предлагаше богат набор от закуски. Имаше буквално всичко – от мекици и кифли до палачинки и гофрети, от най-простите сандвичи и принцеси през апетитните кренвиршки до изпечените до златисто сиренки и естествено, класиката и фаворитът на всички редовни клиенти – баничките. Леля Костадинка правеше какви ли не банички - с кашкавал, с кайма и със спанак, но най-много се продаваха тези със сирене.

На всичките задължения отгоре, всеки понеделник пред баничарницата спираше един микробус, който правеше седмичната доставка на боза и айран.

За да смогне да приготви всичко навреме за работливите хора, леля Костадинка ставаше рано всяка сутрин и започваше да пече вкусотиите още преди изгрев слънце. Седем и половина, точно когато всички закуски ставаха готови, беше час пик за баничарницата. Другият час пик се случваше между дванайсет и два на обяд, когато от пещите излизаше втората партида от тестени изделия. След като и те бяха разграбвани бързо, леля Костадинка започваше да чисти цялото помещение, а след това и пещите. Това й отнемаше около два-три часа. Следваха още час-два на по-умерена продажба, след които старата жена затваряше баничарницата и излизаше на пазар. Редовно й трябваха нови продукти – брашно, мляко, яйца, захар, понякога зеленчуци, и винаги сирене и месо. Всичко това тя купуваше от пазарче в един квартал наблизо. Всичко без едно – месото. За месото и неговия „добив” леля Костадинка полагаше особени грижи и отделяше голямо внимание...

Тринайсет часа по-рано същия ден, когато птичките още не се бяха събудили, едно куче, както споменахме, се шляеше из тихия квартал, когато дочу странен лай и тръгна в посоката, от която той идваше. Ето какви мисли се въртяха в главата на кучето, докато вървеше:

„Кой ли пък ще е това? Да не би да имаме натрапник в територията? Я, черешово дръвче, чакай за всеки случай да го препикая... АААХ! Забравих, че имам проблеми с простатата... А! Защо лаят спря? Има нещо гнило в тази работа...”

Следващото, което кучето видя, бе ярка светлина сред облаците, и то се издигаше право към нея.

„Какво? Къде съм? Какво става? Какви са тези порти? Я, дръвче! Не, не, не си го и помисляй! Защо продължавам да се движа? Какво е това място? БАБО? Елвис?”

Обратно на земята, леля Костадинка влачеше трупа към баничарницата. Тя отвори малка вратичка зад тезгяха си, промъкна се в стаичка без прозорци и с флуоресцентни лампи и просна жертвата си на една маса. След това се въоръжи с подозрително голям сатър и се залови за работа.

Междувременно, някъде в небесата, интересът на кучето бе прикован от Елвис, който изнасяше концерт на... глутница кучета! Когато се вгледа по-внимателно, разпозна много от старите си приятели в квартала, всички до един от които бяха изчезнали мистериозно през последните три месеца.

- Хей, момчета, какво правите тук? – излая изненадано кучето.

- Ей, ама това ти ли си? Братле, жалко за теб...

- Защо, какво се е случило?

- Ти си поредната жертва на леля Костадинка. – каза тъжно едно ръждиво на цвят куче.

- Леля Костадинка? Но... но тя беше толкова добра към мен, тя ме хранеше...

- Угоявала те е, хлапе – отбеляза мрачно стар едноух пес. – Така прави с всички.

- О, не... значи съм мъртъв?

- Приеми нещата такива, каквито са, братле. – намеси се със съвет един петнист помияр.

- Знаех си аз, че трябва да слушам мама и да не напускам дома – горчиво се завайка кучето. – Мама винаги ми повтаряше, че нищо хубаво няма да излезе от мен...

- О, ще излезе, ще излезе – обади се отново старият пес – я някоя баничка с месо, я някоя кренвиршка... Мисли положително, хлапе – от куче като теб излизат сто–сто и петдесет кренвиршки, така че ще мине време, преди нищо да не е останало.

Всички се наместиха удобно и продължиха да се наслаждават на концерта на елвис – черен помияр със странен перчем.

Далеч под тях, в приветливия квартал, точно срещу бизнес парка, където животът сега започваше, една малка баничарница работеше с пълна пара, а във въздуха се разнасяше приятният аромат на току-що изпечени кренвиршки.