Киша

Киша

(мрачен разказ по напълно възможни събития)

В поредната безсънна февруарска нощ стоя на прозореца и наблюдавам скучния квартален пейзаж. Снегът, колкото и да е мръсен, отразява светлините от уличните лампи и всичко изглежда по-светло от обикновено. Тук-таме светят и някои прозорци, а в далечината виждам и останалата част от града. Дърветата, изненадващо много за времената, в които живеем, също са затрупани с бяла покривка. Единствената част от денонощието и годината, в която кварталът изглежда красив. Подозрително красив. Замислям се за момент защо всъщност е толкова чисто. Снегът е затрупал боклуците. Подозрително чисто.

От време на време по улицата преминава по някоя кола, два помияра се джафкат на снежната поляна. Малко по малко прозорците по блоковете загасват. Тишината е доста относителна заради далечните градски шумове, но поне е в наличност.

И тогава започва да вали дъжд. Онзи противен февруарски дъжд, студен и мокрещ, който нарушава мира в иначе спокойната нощ. И снегът започва да се топи. По стъклото на прозореца ми задрънчават капки и аз бързам да използвам шанса си и да ги оставя да ме приспят с монотонното си барабанене. Заспивам под звуците на сякаш воюващите небе и земя, взирайки размътен поглед навън в мрачните облаци.

Рано на сутринта е още тъмно, а гледката е депресираща. На мястото на доскорошната снежна покривка противният февруарски дъжд е създал противна пихтиеста маса с кафеникав цвят, която освен че е мокра, оставя мръсни следи по обувките и дрехите. Докато се обличам, за да изляза, отново започва да вали. Но сега вали сняг, на големи парцали, от онзи сняг, който, независимо в коя посока се обърнеш, винаги се навява в лицето ти. Започвам бавно да газя в кишата, а големите снежинки брулят лицето ми и се завират във врата ми. Джвакайки и шляпайки в това пихтиесто море, аз се подхлъзвам и пързалям на всяка трета крачка. Вятърът се усилва и спомага за пробягването на ледени тръпки по целия ми гръб и инстинктивно свиване от студ. Времето предразполага към философски разсъждения. Защото най-доброто време за философски разсъждения е това, през което си нямаш никаква по-добра работа за вършене.

Продължавам да вървя и имам чувството, че кишата придобива все по-отвратително кафяв цвят и става все по-дълбока и трудна за ходене през нея. Тъкмо си мисля, че едва ли има как да стане по-зле, когато за пореден път се убеждавам в правотата на собствената си теза – едно такси профучава край мен, заливайки ме с още кафява пихтиеста маса. Винаги може да стане по-зле. Изобщо не си и помислям да се почистя, а нямам и време, защото на поредното подхлъзване краката ми се предават и аз се пльосвам на една страна в кишата. В тази проклета, отвратително кафява киша. В главата ми натрапчиво започва да се върти една-единствена философска мисъл за това как човешкият живот е като едно море от киша, в което целта на всеки индивид е да гледа да падне колкото се може по-малко пъти. На мен това ми беше първият. За днес.

Пресичайки улицата попадам в превърнала се в локва дупка, но не обръщам внимание на нахлуващата в обувките ми вода, защото тя така и така скоро ще премине в друго агрегатно състояние и тогава ще се радвам, че съм плувал, вместо да се пързалям. В края на тази мисъл аз все пак се пързалям, но на поредната буца от киша. Животът е едно море от киша, в което всеки отчаяно се вкопчва във всяко докопано парче асфалт, суха земя. Празен автобус уцелва локвата точно пред мен и разплисква калните й води върху панталоните ми. Изобщо не забелязвам капещата по гърба ми вода от някакъв улук, под който минавам, а в премръзналата ми глава се завихрят нови философски разсъждения за кучешкия живот, който от време на време се налага да живеем. Февруарската нощ бавно отстъпва място на февруарското утро, но на хоризонта не се вижда нищо хубаво. И нищо ново. Само тази побъркваща, влудяваща киша. Разминавам се с мокро, треперещо от студ бездомно куче и ми иде да му кажа, че знам как се чувства и какво му е. Пресичайки улицата се обръщам, за да го погледам как си търси подслон.

Последното, което чувам, е писъкът на отчаяно опитващи се да спрат, но безнадеждно пързалящи се в кишата гуми. В тази проклета, отвратително кафява киша.