Кръговратът на живота

Кръговратът на живота

Слънцето огряваше весело обширната равнина на Лавразия, където едно младо папратово растение с удоволствие поглъщаше топлите лъчи и кротичко си фотосинтезираше. Това беше любимото му занимание и то прекарваше цял ден в размишления за света и фотосинтезиране. Тъкмо се чудеше дали да не пусне още едно клонче днес, когато мислите му бяха прекъснати от грубо настъпване, последвано от оглушителен рев.

Притиснато към земята, папратовото растение възропта, но грамданият собственик на трипръстия крак не чу нищо, тъй като беше гладен. Затова ревеше колкото му глас държи, а гласът му определено държеше, заключи смачканото растение. След още минута-две на ръмжене гладният и не особено умен притежател на крака реши, че е добра идея да тръгне мъм реката, за да си потърси храна. Той дори не се обърна да се извини за неудобството. „Грубиян” – помисли си растението. Скоро обаче позабрави за случката, върна се към сутрешните си мисли и в крайна сметка реши да пусне цели четири нови клончета.

Една сутрин папратовото растение се събуди от тресящата се земя. Изнервено от нарушеното спокойствие, то се огледа сънено и видя големи и много на брой оранжево-кафяви неща, които тичаха бързо. Заключи, че тичат в посока към него точно навреме, за да види как едно от големите оранжево-кафяви неща го размазва с крак. Вбесено заради намачканите си листа, растението реши да разбере каква е причината за цялата тази гюрултия. То видя тичащи след оранжевите неща едни голи двукраки същества, които носеха пръчки и издаваха нечленоразделни звуци. „Диваци” – каза си наум растението и продължи да наблюдава. Ужаси се, когато едно от двукраките хвърли пръчката, която носеше със себе си, по едно от оранжевите неща, в резултат на което оранжевото нещо падна с трясък на земята. Двукраките го наобиколиха и започнаха да подскачат, издавайки още по-нечленоразделни звуци. Растението не знаеше защо, но тези двукраки не му харесваха. Реши да измисля имена на нещата, които виждаше около себе си. И така, то нарече оранжево-кафявите неща мамути. Дълго мисли достатъчно странно име за двукраките и реши на едно двукрако да казва „човек”, а на група от двукраки – „хора”.

Папратовото растение обичаше много природата и своите събратя – цветята и тревата, както и братовчедите си – дърветата. Но не считаше за нужно да си говори с тях. Веднъж беше се влюбило в една много красива папая, която обаче му бе разбила сърцето. Растението беше съкрушено и оттогава не разговаряше с други растения. Всъщност не разговаряше с никого. Само наблюдаваше, размишляваше и фотосинтезираше тихичко.

Следеше внимателно и изкъсо хората. Те се променяха постоянно – повечето бяха забравили дивашките звуци и вече не ходеха голи. Носеха неща, които растението нарече дрехи. То обаче все още не ги разбираше. Всички хора имаха странната склонност да се събират и да слушат какво им говори някой от тях. Явно им трябваше някой, който да им казва какво да правят.

На мястото, където растението се намираше сега, хората се събираха да слушат един от тях. Него то наричаше „чудния дивак”, защото лицевото му окосмяване, което представляваше нещо с измисленото име „брада”, му напомняше много на диваците с пръчките. А „чуден”, защото винаги, когато хората говореха за този човек, започваха да повтарят усърдно думата „чудо”. Папратовото растение не знаеше какво значи това. Чудният дивак обаче някак му харесваше повече от останалите двукраки.

Веднъж една група от тях реши да сложи Дивака върху две пресечени дъски и да го остави така на един хълм. Растението едва ли щеше да забележи тази случка, ако не бяха дъските – то много обичаше да гледа как хората използват неговите братовчеди дърветата за какво ли не.

От този ден нататък то повече не видя Чудния дивак. За сметка на това, когато някой споменеше за него, всички започваха още по-усърдно да споменават думата „чудо”. „Особняци” – помисли си растението и заспа.

Една сутрин се събуди и с ужас откри, че се намира на непознато място. После обаче се сети, че вероятно вятърът бе отвял някое от семенцата му.

Тук беше странно – хората се събираха в големи бели зали, за да слушат как някой от тях говори и да изпълняват това, което той им кажеше. Навсякъде в тези зали бе пълно със студени, неподвижни двукраки, които то наричаше „статуи”. Тъй като се намираше в една висока ваза в една такава зала, то стана свидетел на поредното странно и необяснимо действие на хората. То наблюдаваше как няколко от тях се бяха наредили един зад друг и се редуваха да забиват къси метални пръчки в тялото на най-главния сред тях. Всичко това се случи до една от неподвижните статуи. Защо ги слагат в залите, се чудеше растението.

Силен вятър беше отвял семенца от него още на север, където то се чувстваше много щастливо. Хората тук използваха усилено негови братовчеди, най-вече за да строят големи неща, в които се качваха, когато плаваха по водата. Тези хора напомняха на растението за Чудния дивак заради опитите си, също като него, да ходят по вода. „Само че той можеше, а те използват братовчедите ми”. Освен това те имаха същото окосмяване, наречено „брада”. За разлика от Дивака обаче, тези хора не говореха пред останалите, а се забавляваха, забивайки метални пръчки в тях. Освен това на главите си носеха странни украшения, на които имаше рога. По тази причина те му приличаха на козли. А растението не харесваше козли, защото му пасяха от листата. Не харесваше и тези рогати диваци.

Отново на юг, папратовото растение наблюдаваше как всички хора около него падат на земята и повече не помръдват. Този крайно интересен за него процес наричаше „умиране” и не беше нещо необичайно, но напоследък беше зачестило. По телата на хората се появяваха големи бучки, те започваха да кашлят кръв и не след дълго падаха на земята. Покрай цялата истерия с падналите хора и растението започна да не се чувства добре и имаше усещането, че ако можеше да кашля, щеше да кашля кръв. „Сигурно си внушавам” – успокояваше се то.

След още време папратовото растение отново наблюдаваше процеса „умиране”. Изобщо явно това доставяше удоволствие на хората, които все по-често се събираха на големи полета и се надпреварваха кой ще забие повече пръчки в другите. Това беше някакъв вид игра, защото спечелилите винаги изглеждаха много щастливи. Тази игра също не беше нова, но и в нея имаше напредък – вместо дългите дървени и метални пръчки, сега имаше нови метални пръчки, които хвърляха малки топчета. Когато някой биваше уцелен от такова топче, той задължително падаше на земята. „Станали са много мекушави – преди им трябваше цяла пръчка, за да се стовярят, а сега се поваляват с малки топченца. Какво ли още ще им хрумне?”

От дългия си опит с хората папратовото растение знаеше, че те не спират да измислят нови и нови забавления. Поредното от тях то изпита върху себе си, когато един следобед нещо черно, кръгло и търкалящо се го премаза и избяга с ръмжене. Растението беше виждало много каляски, но тази беше по-бърза от останалите и не спираше да ръмжи през цялото време. „Поредната им странна прищявка”.

С течение на времето каляските ставаха все повече и повече и приемаха все по-разнообразни форми. Най-лошото беше, че го цапаха. Винаги, когато каляска минеше покрай него, то оставаше черно и му се кашляше. За щастие някакви хора го прютиха в една хубава стая, където то живееше в просторна саксия до прозореца. В тази стая живееше един много интересен човек. Той беше от главните хора, тези които казваха на останалите какво да правят. „Тези двукраки, дай им някой да ги командва и те са щастливи.” За растението щастието се изразяваше в целодневни размисли и фотосинтеза.

Човекът, в чиято стая живееше сега, имаше окосмяване, различно от брада, което растението нарече „мустак”. Освен това той винаги сресваше косата си по един и същ особен начин. На всичкото отгоре лявата му ръка имаше уникалната способност да се движи сама, когато си поиска. Но най-странно от всичко беше манията на този човек да украсява. Украсяваше всичко, включително караше хората и те самите да носят тази украса. А украсата му беше един символ, който растението беше виждало при странните хора, които трупаха камъни един върху друг из цялата пустиня и заравяха главните си двукраки там.

Освен манията си за украса, човекът имаше и друго занимание – крещеше. Обичаше да събере много хора на едно място и да им крещи, а те винаги му се радваха и го посрещаха с изпъната напред във въздуха дясна ръка. „Това е новата им игра” – реши папратовото растение. Вече беше свикнало с това, когато един ден се оказа в тъмна стаичка без прозорец. Там видя човекът да насочва сам към себе си металната пръчка с топчето, след което падна на земята. От този ден нещата коренно се промениха за растението, защото скоро то видя новата играчка на хората – големи метлани кълба, които падаха от небето, гърмяха, разрушаваха и правеха въздуха горещ.

След време папратовото растение се събуди и ако можеше да припада, щеше да го направи. Около себе си видя стъклен похлупак. Намираше се в бяла стая без прозорци и това го ужаси – то си спомни металните кълба. Хора с бели дрехи го бяха наобиколили и се канеха да правят нещо. Похлупакът му пречеше да ги чуе и то усещаше, че му става лошо.

- Наистина ли е толкова старо?

- Да, затова действай внимателно. Знаеш ли колко хора убиват  да са на наше място.

- Това е било измислено от Стивън Спилбърг преди много време, човекът е бил истински гений!

- Пак ли си си губил времето да гледаш стари двуизмерни филми?

- Но ти не знаеш колко прилича това, което правим, на „Джурасик парк”. Кой знае колко още филми са предсказвали бъдещето...

Папратовото растение се събуди в нова, чиста саксия и се огледа. Намираше се в голяма стая, пълна с рафтове, по които бяха наредени различни камъни. Тъкмо си мислеше, че след дърветата най-много обича камъни, когато трясък оповести падането на една от стените, а грамаден трипръст крак се стовари тежко върху саксията му. Растението реши, че сънува, но силният рев го наведе на мисълта, че това едва ли е така. Втори трясък съобщи за падането на друга стена и собственикът на крака се отдалечи с ръмжене. „Грубиян” – помисли си растението.

- Добре ли си? – попита един фосил на праисторическо мекотело от рафта, и без да чака отговор, продължи да говори.

- Колко са глупави хората, да вземат ДНК от теб и да съживят динозаврите. На всичкото отгоре използваха и мен, за да върнат праисторическите същества в океаните. Изключително съм горд със себе си. А, между другото вярно ли е, че си живял в кабинета на Сталин? Или не, май беше на Хитлер... Все едно. А вярно ли е, че си виждал мамути? Аз никога не съм, въпреки, че съм на повече от 50 милиона години – бърбореше весело и задъхано фосилът.

- Не знам за какво говориш – отвърна папратовото растение. „Фукльо” – помисли си то. Погледна измачканите си листенца, въздъхна тихичко, без да се оплаква, и се зае кротко да фотосинтезира.